Новини

В наши дни Мария Антоанета щеше да бъде обожавана като лейди Даяна

Г-жо Кравери, в „Метреси и кралици“ вие правите една колекция от портрети на най-известните кралици и метреси във френския двор. В епилога обяснявате, че тази книга е плод на поредица от статии по темата, която сте написали за един италиански вестник. Разкажете ни повече как се роди идеята за книгата. Какво ви кара да я напишете?

От италианският всекидневник „Република”, където от много години пиша за култура, ме помолиха да направя поредица от портрети на известни френски жени, които биха представлявали интерес за широката публика и тъй като наскоро бяха излезли няколко интересни биографии на френски кралици (цели две посветени, например, на Мария Антоанета – едната написана от английската авторка Антония Фрейзър, а другата от френската историчка Симон Бертиер), аз реших да създам галерия от образи на кралици и кралски метреси, като покажа как техните истории се преплитат в едно. Поредицата от статии имаше такъв успех, че още в края на лятото три различни издателства ми предложиха да ги събера в книга. Приех предложението на “Аделфи” - издателството, с което винаги съм работила и се заех с книгата, като си давах ясна сметка за разликата между статия за вестник и историческо изследване.

Много може да се научи от вашата книга за положението на жените през Средновековието. Повечето от тези дами са били едновременно и пионки, и важни фактори в политиката, изкуствата. Кои са техните днешни еквиваленти?

Не мисля, че е възможен някакъв паралел, защото историческият контекст днес е прекалено различен. Във Франция по време на Стария режим, както и в останалата част на Европа жените се подчиняват на мъжкия авторитет, не могат да вземат сами решенията, които ги засягат, като се започне от брака или замонашването им, не  разполагат с имуществото си, да не говорим за изпълнението на обществени задължения. Политическото им влияние не може да бъде друго, освен подмолно и зависи от способността им да съблазняват и манипулират мъжете. Днес положението е напълно променено и жените са пълноправни граждани. Разбира се, над тях все още тегнат векове на дискриминация и предразсъдъци, но е достатъчно да помислим за Хилари Клинтън и Ангела Меркел, за да оценим изминатия път.

Да вземем за пример Мария Антоанета, осъдена навремето от общественото мнение, затова че не е изпълнила владетелския си дълг, че не зачита етикета и иска да води свой собствен личен живот в рамките на двора под диктата на модата като всяка друга млада аристократка по онова време: днес щеше да бъде обожавана и популярна като покойната принцеса Даяна.

Защо събрахте кралиците и любовниците в едни текст, под един покрив? Защо смятате, че те принадлежат към едно повествование, а не на две отделни книги?

Именно защото кралиците и фаворитките живеят под един и същ покрив – Двора – и воюват помежду си за предимство в сърцето на владетеля. Но дистанцията, която ги разделя е огромна. Кралиците не решават собствената си съдба, бракът им е подчинен на държавните интереси и напускат страните си съвсем млади, като прекъсват връзките с миналото си, за да усвоят езика, традициите и обичаите на техния височайши съпруг и да му осигурят наследник колкото се може по-скоро. В страна като Франция, където Салическия закон изключва жените от правото да се качат на трона, кралиците не притежават никаква власт, зависят изцяло от благоволението на съпруга си и добродетелността им трябва да е извън всякакво съмнение. За разлика от кралиците, кралските наложници са режисьорки на своята съдба. За да съблазнят владетеля не е достатъчно да са красиви, бляскави, привлекателни, да надвият безпощадната конкуренция, те трябва да бъдат интелигентни, да спечелят доверието на любовника си, да станат съучастнички, приятелки, съветнички. Но докато и най-необичаните кралици не могат да бъдат отстранени, фаворитките живеят в постоянен страх да не изпаднат в немилост или в случай, че монархът умре, да не понесат отмъщението на вдовицата му или пък на оскърбения си съпруг-рогоносец.

Моята лична любима история е историята на Мадам дьо Ментнон. Вие имате ли свои любимки сред тези героини?

Моята любима история е тази на Катерина Медичи. Векове наред обречена на мрачната легенда, представяща я в демонична светлина, като фигура, посветена на черната магия, вдовицата на Анри III е била велика владетелка. Образована, миролюбива, толерантна, флорентинската кралица управлява изтощената от религиозните войни Франция в продължение на тридесет години от името на непълнолетните си или просто неспособни синове. Лишена от нужната власт, за да се наложи над католици и хугеноти, Катерина прибягва към всички методи на нейно разположение – дипломация, корупция, насилие, измяна – само и само да запази непокътното единството на кралството и Анри IV Бурбонски, който я ненавижда, пръв ще ѝ отдаде заслуженото признание, определяйки я като “един голям крал”.

Вие сте професор по френска литература и вашите книги са дълбоко свързани с френската култура. Също така, книгите ви са преведени на много езици и се радват на широка популярност по света. Как си обяснявате дълбокия и нестихващ интерес към френската история?

В течение на ХVII и ХVIII век френското общество постига един начин на живот, който привлича възхищението на цяла Европа, като създава модел на общуване, който не е изгубил ни най-малко своята привлекателност. И ние дължим на големите мислители от ХVIII век – от Монтескьо до Волтер, от Дидро до Русо -  идеалите за правосъдие, толерантност, прогрес, равенство, демокрация, които са основополагащите принципи на съвременното общество.

Наскоро излезе новата ви книга, в която се разказва за последните либертинци във Франция. Разкажете ни повече за нея.

“Последните либертинци” разказва историята на седем аристократи, чиято младост съвпада с последните хубави дни за френската монархия, когато цял един елит вярва, че е възможно да съчетае начина си на живот, основан на привилегиите и духа на кастата с необходимостта от промяна в съответствие с новите идеали за правосъдие, толерантност и гражданско общество, изведени на преден план от философията на Просвещението. Избрах херцог Лозюн, граф и виконт Сегюр, херцог дьо Брисак, граф Нарбон, кавалер Буфлер, граф дьо Водрьой, разбира се, заради епичния харакер на техните авантюри и афери, но и заради ясното съзнание, с което изживяват кризата на Стария режим, чиято емблема са самите те, отправили поглед към зараждащия се нов свят. Същевременно са ненадминати в изкуството на съблазняването, многобройните им интимни успехи сред светските дами не им пречат да упражняват “либертинството” в неговия по-широк смисъл. Затова ги определих като “последните либертинци”, макар че всички те рано или късно срещат жената, с която се обвързват до края на живота си.

По традиция винаги питаме нашите автори какво знаят за България. Била ли сте в България и какви са първите ви асоциации с нашата страна?

Никога не съм била в България, но съм чувала, че е много красива страна и силно се надявам да имам възможност скоро да я посетя.